Приказки за лека нощ, които се четат за 4–5 минути

На планетата Умника вечерите бяха особено красиви. Щом слънцето се скриеше, небето ставаше тъмносиньо, а малките звезди започваха една по една да светят.

В една уютна къщичка живееха Виво, Вива и техният верен приятел Смайли. Те обичаха вечерите, защото тогава си разказваха истории, гледаха звездите и се приготвяха за сън.

Но една вечер се случи нещо необикновено.

Докато Вива подреждаше възглавниците, а Виво затваряше прозореца, отвън се чу тихо:

„Пуф-пуф! Пуф-пуф!“

Смайли пръв се затъркаля към вратата.

На прага стоеше малко синьо влакче с три вагончета. От коминчето му излизаше бял пушек, а прозорчетата му светеха с нежна жълта светлина.

Влакчето изглеждаше съвсем истинско, макар да беше не по-голямо от детска играчка.

Виво го взе внимателно и забеляза малка бележка, закачена на последното вагонче.

На нея пишеше:

„Помогнете ми да върна един забравен сън.“

Вива се зачуди как е възможно някой да изгуби съня си.

Тогава Виво отвори второто вагонче.

Вътре лежеше малко синьо топче, което светеше съвсем слабо. То беше толкова нежно, че приличаше на капчица светлина.

Виво го докосна с пръст.

И изведнъж пред очите му се появи картина.

Видя малко момченце, което спеше в леглото си. То сънуваше, че се вози в лодка с мама по красиво езеро. Водата беше спокойна, а над тях светеха хиляди звезди.

Но на сутринта момченцето се беше събудило и беше забравило съня си.

А сънят останал сам.

Сега малкото влакче го носеше със себе си и търсеше някой, който да му помогне да се върне.

Виво и Вива веднага решиха да помогнат.

Те поставиха синьото приказно съновидение обратно във вагончето.

Тогава влакчето започна да расте.

Първо стана голямо колкото столче, после колкото маса, а накрая — достатъчно голямо, за да се качат всички.

Виво седна отпред, Вива се настани до прозореца, а Смайли избра най-меката седалка.

Влакчето тихо изсвири и потегли.

Пред него се появиха сребърни релси, които водеха нагоре към звездите.

Пътуването беше прекрасно.

Минаха покрай пухкави облаци, които приличаха на големи възглавници. После покрай Луната, която им помаха сънено.

Смайли толкова се зарадва, че също ѝ помаха, но скоро очичките му започнаха да се затварят.

След малко стигнаха до Земята.

Влакчето спря до прозореца на малка къща.

Вътре, в своето легълце, спеше момченцето.

Вива внимателно отвори прозорчето на вагона.

Малкото синьо съновидение се издигна във въздуха, премина през открехнатия прозорец на детската стая и се спусна към възглавницата.

После изчезна като нежна светлинка.

Момченцето се усмихна насън.

Може би отново се возеше в лодката с мама.

А може би вече сънуваше нещо още по-хубаво.

Влакчето тихичко изсвири и пое обратно към планетата Умника.

Когато пристигнаха, то отново стана малко.

Виво го постави на рафта до леглото, а Вива зави Смайли, който вече спеше дълбоко.

Навън звездите продължаваха да светят.

Къщичката беше тиха и спокойна.

А малкото синьо влакче стоеше на рафта и чакаше следващото си пътуване.

Защото някъде по света винаги имаше по един сън, който търсеше пътя към дома.

И така, докато всички спяха, Луната нежно осветяваше прозорците.

А сънищата тихичко намираха своите деца.

Лека нощ.

Всяка вечер, когато децата на Земята си лягаха, една малка бяла овчица имаше много важна работа. Тя трябваше да прескача ниска дървена оградка, за да могат децата да я броят и по-лесно да заспят.

Овчицата обичаше работата си. Имаше си зелена полянка, мека трева и хубава синя панделка, вързана около врата. Но напоследък забелязваше нещо странно.

Колкото повече деца заспиваха, толкова по-будна ставаше тя.

Една вечер прескочи оградката за последен път, седна на тревата и се прозя.

Беше изморена, но щом затвореше очи, започваше да си мисли дали някое дете още не я чака.

Така мина цял час.

После още един.

Накрая овчицата реши, че ѝ трябва помощ.

Тя знаеше, че на далечната планета Умника живеят Виво и Вива, които умеят да помагат на приятелите си. Затова написа малко писмо, сгъна го като самолетче и го пусна по вечерния вятър.

Писмото полетя над полета и гори, мина покрай Луната и продължи чак до Умника.

Там Виво и Вива тъкмо се прибираха от разходка със Смайли, когато хартиеното самолетче кацна пред краката им.

Виво го разгъна и прочете:

„Скъпи Виво и Вива, аз помагам на всички да заспиват, но самата аз не мога. Ще ми помогнете ли?“

Тримата веднага решиха да посетят овчицата.

Същата вечер пристигнаха на зелената поляна, където ги чакаше малката им нова приятелка.

Тя беше приготвила три меки възглавнички и купичка с пресни ягоди за гостите си.

След като си похапнаха, овчицата им показа оградката и обясни как работи.

Смайли веднага поиска да опита.

Засили се, подскочи и прескочи оградката.

После се върна и скочи още веднъж.

Но на третия път се спъна в собствените си крачета и се претърколи по тревата.

Всички се засмяха.

Виво помогна на Смайли да стане, а Вива предложи да измислят друг начин за заспиване.

Тогава овчицата сподели, че никога не е опитвала да брои нещо друго освен скокове.

Вива се замисли.

Ами ако тази вечер овчицата преброи дечица?

Идеята ѝ се стори толкова смешна, че тя дори подскочи от радост.

Виво и Вива я настаниха удобно върху меката трева.

Над тях небето беше обсипано със звезди, а Луната светеше спокойно.

Вива започна да разказва за едно детенце, което вече беше облякло пижамата си и прегръщаше любимото си мече.

Овчицата си го представи.

Едно.

После Виво разказа за друго дете, което беше прибрало играчките си и се беше сгушило под завивката.

Две.

Смайли се намести до овчицата и показа как третото дете затваря очи.

Три.

Овчицата започна да се прозява.

Вятърът леко поклащаше тревата, а отдалеч се чуваше тихото шумолене на листата.

Скоро очите ѝ натежаха.

Тя се сгуши до Смайли и заспа.

Виво и Вива останаха още малко на поляната, за да се уверят, че новата им приятелка спи спокойно.

После тихо си тръгнаха.

На следващата вечер овчицата отново беше на работа. Тя прескачаше оградката, а децата я брояха, докато заспят.

Но когато дойде време самата тя да си почине, вече знаеше какво да прави.

Лягаше върху меката трева, затваряше очи и си представяше дечицата, които спокойно спят в легълцата си.

Едно дете.

Две деца.

Три деца.

И още преди да стигне до четвъртото, овчицата вече сънуваше.

А някъде далеч, на планетата Умника, Смайли също спеше, прегърнал възглавничката си.

Може би и той сънуваше малката бяла овчица.

Лека нощ.

Една вечер на планетата Умника се случи нещо много странно. Тъкмо когато Слънцето се канеше да залезе, от небето се чу едно тънко гласче:

— Почакай! Не си отивай още!

Слънцето се спря за миг. Никой досега не го беше молил да остане будно.

Гласчето принадлежеше на малка звездичка, която се беше появила на небето съвсем наскоро. Това щеше да бъде първата ѝ нощ, в която трябваше да свети сама.

Докато Слънцето беше наблизо, звездичката се чувстваше спокойна. Но сега, когато то бавно се скриваше зад далечните хълмове, всичко около нея започваше да потъмнява.

Звездичката погледна наляво. После надясно. Другите звезди вече светеха по местата си, но ѝ се струваха много далеч.

Тя се сви на малко златисто топче и се скри зад един облак.

По същото време Виво, Вива и Смайли бяха излезли да наблюдават вечерното небе. Бяха си взели одеяло, кошничка с плодове и малък далекоглед.

Виво обичаше да открива нови звезди, а Вива умееше да разпознава съзвездията. Смайли пък най-много обичаше да гледа Луната, защото му приличаше на голяма усмивка.

Докато разглеждаха небето, Вива забеляза, че зад един облак нещо примигва.

Първо се появи малка светлинка.

После изчезна.

След малко отново се показа.

Виво насочи далекогледа натам и видя звездичката.

Тя изглеждаше уплашена.

Тримата решиха да разберат какво се е случило.

Качиха се на летящата си лодка и се отправиха към облака.

Когато пристигнаха, намериха звездичката сгушена в най-меката му част.

Вива седна до нея и внимателно я попита защо се крие.

Звездичката призна, че се страхува от тъмното. Струвало ѝ се, че когато Слънцето си тръгне, небето става прекалено голямо и празно.

Виво я изслуша и се замисли.

После му хрумна идея.

Вместо да ѝ обяснява, че няма нищо страшно, реши да ѝ покаже колко красиви неща могат да се видят само през нощта.

Поканиха звездичката да се повози с тях.

Първо прелетяха над едно езеро. Водата беше толкова спокойна, че отразяваше всяка светлинка от небето.

Звездичката погледна надолу и видя своето отражение.

За първи път разбра колко красиво свети.

После минаха над гора, където между дърветата примигваха малки светулки.

Те танцуваха във въздуха и осветяваха пътечките.

Смайли се опита да им помаха, но една светулка кацна право върху нослето му.

Той толкова се изненада, че кихна.

Светулката отлетя, а звездичката се засмя.

Накрая стигнаха до малко селце.

В една от къщите детенце лежеше в леглото си и гледаше през прозореца.

До него беше любимото му плюшено мече.

Детето посочи небето и се усмихна, когато видя малката звездичка.

Тя се изненада.

Никога не беше предполагала, че някой може да я забележи от толкова далеч.

Вива ѝ обясни, че понякога дори една малка светлинка може да направи нощта по-приятна.

Звездичката се замисли.

После погледна към небето.

Другите звезди вече не ѝ изглеждаха толкова далечни. Всяка от тях светеше на своето място и заедно правеха нощта красива.

Когато се върнаха при облака, звездичката вече не искаше да се крие.

Тя се издигна над него и зае мястото си сред останалите звезди.

Светеше тихо и спокойно.

Виво, Вива и Смайли ѝ помахаха и се отправиха обратно към планетата Умника.

По пътя Смайли започна да се прозява. Беше му станало сънено след дългото пътуване.

Когато се прибраха, Вива го зави, а Виво остави далекогледа до прозореца.

Преди да си легнат, двамата погледнаха още веднъж към небето.

Малката звездичка беше там.

И сякаш им намигна.

Оттогава всяка вечер, когато Слънцето залязваше, тя излизаше смело на небето.

Понякога все още ѝ беше малко страшно, когато облаците закриваха другите звезди. Но тогава си спомняше езерото, светулките и усмивката на детето.

И светеше.

А долу, на Земята, много деца заспиваха, докато гледаха нейната малка златиста светлина.

Лека нощ.

Луната имаше един малък навик, за който почти никой не знаеше. Всяка сутрин, преди да си легне, тя сгъваше любимата си пижама и я оставяше под възглавницата. А вечер, щом се събудеше, я обличаше, нагласяше се пред огледалото и излизаше да осветява нощното небе.

Пижамата беше синя, с жълти копчета и големи джобове. В единия Луната държеше гребена си, а в другия — малка кърпичка, с която почистваше прашинките от лицето си.

Но една вечер, когато посегна под възглавницата, пижамата я нямаше!

Луната повдигна възглавницата. Надникна под леглото. Провери дори в шкафа с чорапите.

Нищо!

А времето напредваше. Звездите вече се подреждаха по небето и чакаха Луната да се появи.

Тя толкова се притесни, че се скри зад един голям облак.

По същото време Виво, Вива и Смайли бяха на гости при своя приятел Вятъра. Той живееше високо над планетата Умника и обичаше да им показва как облаците сменят формите си.

Докато си говореха, Вятърът забеляза, че небето е по-тъмно от обикновено.

— Странно — каза той. — Луната трябваше отдавна да е изгряла.

Тогава Смайли посочи един облак, зад който леко проблясваше нещо.

Тримата се приближиха и откриха Луната.

Тя седеше намръщена, с ръце, скръстени пред себе си.

Вива я попита какво се е случило, а Луната им разказа за изчезналата пижама.

Виво веднага предложи да я потърсят.

Вятърът се включи с радост. Той познаваше всяко кътче на небето и обеща да им помогне.

Първо отидоха до големия облак, където Луната понякога оставяше дрехите си да се проветрят.

Там намериха само един забравен чорап.

После провериха край звездното езеро, където тя обичаше да се оглежда.

Но и там пижамата я нямаше.

Смайли вече започваше да се уморява, когато изведнъж забеляза нещо синьо, което се подаваше иззад малък облак.

Всички се приближиха.

Върху облачето спеше мъничка звездичка, завита с голяма синя пижама.

Луната ахна.

Това беше нейната пижама!

Тя понечи да я вземе, но Вива внимателно я спря.

Звездичката спеше толкова спокойно, че никой не искаше да я събужда.

Тогава Луната си спомни.

Предишната вечер беше видяла малката звездичка да трепери от студ. Без да се замисли, я беше завила с пижамата си.

След това се прибра толкова уморена, че съвсем изключи за случилото се.

Луната се усмихна.

Вече не беше сърдита.

Тя се наведе и оправи пижамата около звездичката.

После тихичко ѝ пожела сладки сънища.

Вятърът предложи да донесе на Луната друга дреха, но тя поклати глава.

Тази вечер щеше да изгрее без пижама.

И знаете ли какво се случи?

Луната светеше по-красиво от всякога.

Нейната светлина се разливаше над планетата Умника, докосваше покривите на къщите и огряваше пътечките между дърветата.

Виво, Вива и Смайли се прибраха доволни.

А когато настъпи време за сън, Смайли се сгуши под завивката и погледна към небето.

Луната беше там.

Голяма, кръгла и усмихната.

На следващата сутрин, когато се прибра да спи, тя намери пижамата си внимателно сгъната пред вратата.

Върху нея лежеше малка звездичка от хартия.

А на звездичката пишеше:

„Благодаря ти, че ме стопли.“

Луната прибра подаръка в джоба си и легна да си почине.

Оттогава винаги държеше в шкафа си още една пижама.

Не защото се страхуваше да не изгуби своята.

А защото никога не знаеше кога някоя малка звездичка отново ще има нужда от топла завивка.

Лека нощ.