Диспраксия при децата: когато зад „несръчността“ се крие истинско затруднение с движенията

Чашата с вода отново е разлята. Докато другите деца в съблекалнята вече са обули маратонките си, твоето все още се бори с връзките. На площадката топката сякаш винаги лети една идея по-бързо от реакциите му, а при рязане ножицата просто отказва да следва очертаната линия. В такива моменти най-лесно е да въздъхнем и да прибегнем до етикета: „просто е несръчно“.

Истината обаче е, че често зад тази привидна непохватност не стои липса на старание или разсеяност, а реално затруднение да се планира и изпълни самото движение. Макар в ежедневието често да използваме популярния термин диспраксия, специалистите обикновено говорят за разстройство на координацията в развитието (Developmental Coordination Disorder, или DCD).

Разбира се, едно случайно падане, временно нежелание за спорт или лош почерк не означават диагноза. За да говорим за реален проблем, трябва да видим устойчив модел – трудностите да са трайни, да се проявяват в различни ситуации и видимо да пречат на играта, ученето или ежедневните задачи.

Как изглежда диспраксията в реалния ден на детето?

При DCD основната трудност се крие в придобиването на нови двигателни умения. Движенията на детето могат да бъдат по-бавни, неточни или да му костват непропорционално много усилия. Тук е изключително важно да отбележим едно: това няма абсолютно нищо общо с интелекта на детето.

Понякога проблемът личи най-вече в голямата моторика – тичане, скачане, пазене на баланс или хващане на топка. Друг път се забелязва най-силно в работата с ръцете – закопчаване на копчета, държане на прибори, изрязване или писане.

Сигнали, които си струва да наблюдаваш:

детето често изпуска предмети, блъска се в мебели или се спъва по-често от връстниците си;
усвоява нови двигателни умения много по-бавно и се нуждае от огромно количество повторения;
рутинни задачи като обличане, връзване на обувки или хранене с прибори остават необичайно трудни за възрастта му;
започва да избягва карането на колело, игрите с топка или отборните спортове, защото не се чувства уверено;
фини дейности като рисуване, изрязване и писане го изморяват изключително бързо;
детето чудесно знае какво иска да направи, но тялото му сякаш отказва да изпълни плана плавно и координирано.

(Тъй като тези признаци могат да се дължат и на други причини, никога не е добра идея да поставяме диагноза сами по списък от интернет.)

Какво се случва, когато движението не идва „автоматично“?

За да разберем какво преживява детето, нека си представим следното: какво би било, ако при всяко връзване на обувките трябва отново и отново да обмисляме кое движение следва, къде отива всеки пръст и колко силно да дръпнем?

При повечето хора тези процеси бързо се автоматизират. При децата с диспраксия обаче те често остават задача, която изисква пълно съзнателно внимание. Точно затова такова дете може да изглежда бавно или отнесено – всъщност то изразходва огромна енергия за самото моторно планиране. А когато нещо не се получава от първия, петия или десетия път, съвсем естествено идват раздразнението, отказът и болезненото: „Аз не мога да се справя.“

Как да помогнеш у дома или в клас?

1. Разделяй сложните движения на малки стъпки

Вместо „обуй се“, минете през конкретна последователност: първо чорапа, после обувката, изваждаме езика, хващаме връзките. Показвай само по една стъпка, остави детето да я повтори и едва тогава добави следващата.

2. Давай повече време и по възможност не се намесвай

Когато бързаме за работа, първичният ни импулс е да дръпнем ципа или да вържем обувките вместо детето. Понякога това е неизбежно. Но когато разполагате с време, остави го да направи толкова, колкото може само́ – дори да отнеме двойно повече време.

3. Упражнявайте точно умението, което куца

Съвременните специалисти препоръчват да се работи със задачи, близки до реалния живот. Ако хващането на топка е трудно, тренирайте точно това. Ако проблемът са копчетата – започнете с много големи копчета на широка дреха и постепенно намалявайте размера.

4. Сравнявай детето си само със самото него

Репликата „Виж другите деца как лесно се справят“ не работи. Много по-полезно е да кажеш: „Вчера успя да хванеш топката два пъти, а днес цели четири!“ Детето има нужда да вижда собствения си напредък, а не разстоянието, което го дели от най-сръчния в групата.

Къде е мястото на неврогимнастиката?

Упражненията за проследяване на линии, жестовете и работата с две ръце могат да бъдат чудесна допълваща активност за трениране на вниманието и фината моторика. Тук обаче е важно да бъдем реалисти: те не заместват индивидуалния терапевтичен план, ако детето има трайни двигателни затруднения.

За кратки занимания без екран можете да използвате „Методът Зиг-Заг“ за следване на форми и линии или да разгледате материалите ни с неврогимнастики, ако търсите идеи за групова работа.

Най-добрият подход е тези задачи да се редуват с реални двигателни умения: малко статично рисуване и работа с книжки, последвани от игра с топка или движение навън.

Кога е добре да потърсиш специалист?

Ако затрудненията са упорити, видимо пречат на самостоятелността, на училищните задачи или карат детето да се изолира от връстниците си, разговорът с педиатър е добър първи ход.

В оценката могат да се включат различни специалисти (ерготерапевт, психолог, логопед). И тук целта не е просто да се сложи някакъв „етикет“, а да се разбере кои точно движения затрудняват детето и как то може да ги упражнява така, че да върне увереността и самостоятелността си.

Диспраксия при децата: когато зад „несръчността“ се крие истинско затруднение с движенията Leave a comment